Two Lovers

„Или той сътворен е бил,

за да остане миг поне

до твоя образ скъп и мил?“

Тургенев

Стоят двамата прегърнати на дивана сред ледения нафталинов уют на домашно новогодишно парти. Очите му са насълзени, нейните също. Но причините – различни. Тя щастлива, че са сгодени. А той страдащ, че изборът е по-скоро по разум (или безизходица). Камерата бавно се отдалечава, оставяйки ги седящи, сгушили се статично, непомръдващо, застинали в прегръдката на безнадеждното спасение. Така завършва „The Lovers”. 

Назад към 2008. Филм за самотата. За измеренията на любовта, слабостта и безсилието. За разрушителния ефект от несподелената любов. За силата на духа и(ли) примирението от отхвърлянето. За душата, която все търси друго. Джеймс Грей се отклонява от гангстерските сюжети и представя един по-хуманен проект.  

Човешката неустойчивост, крехкост и деликатност, изтезанията на бунтуващата се душа, са показани още в началото чрез въвеждането с опит за самоубийство чрез удавяне. Последвани от надделяването на разума и мотива за живот чрез изплуването. Повторно изоставен, героят накрая на филма отново се поддава на слабостта си и се отправя към спасението чрез престъпление срещу себе си – съзнателно избрана смърт. Но надеждата и смисълът, взели формата на ръкавица подарък, се оказват спирателната сила, ръчнала го да продължи напред.

Хоакин Финикс е тъжният Ленард, някак логическият предшественик на Тиодор („Her“). Мечтателят по Достоевски, който „сраства със своя кът като охлюв или поне много прилича в това отношение на онова интересно животно, което е и животно, и къща едновременно и се нарича костенурка“. Чудак, неспособен да се самоубие. Мечтател, който при всеки срив поема към водата, за да изплува отново. Фотограф, без страст. Човек, който не преследва мечтите си. Син, който се подчинява. Любим, който те изоставя. Бездушен любовник, който се възползва от страстта си. Влюбен, който стои скрит зад вратата в присъствието на съперника си. Бъдещ зет, който приема да му бъде отнето достойнството. Мъж, който се промъква тихо и подло вкъщи, за да се утеши и спаси. Безволев мъж, обречен на подчинение. Неспособен на бунт човек. Обречен да ползва резервния вариант за любовта. Работи в бизнеса на баща си. Изявява се и като фотограф. Но фотографското му увлечение не е в центъра, а по-скоро допълващ атрибут на персонажа му. Да покаже нереализируемостта на желаното. Над 30, но вдетинен. След като се е разделил с бившата си годеница, се е преместил в дома на родителите си, с които има привидно хармонична връзка. Хармонична, но и странно задушаваща. Те, загрижени по задължение, но не на всяка цена искат да намерят подходяща жена за него. Майката – натрапчиво грижовна, определя тона в живота на сина си. Уреждат среща с красивата и скромна Сандра, излъчваща с погледа и поведението си целомъдрие и вярност. Двамата се държат първоначално отдалечено и с неясни намерения. Но Ленард явно не проява интерес.

До момента, в който не се среща с мистичната и не по-малко объркана и самотна нова своя съседка Мишел, към която бива незабавно привлечен. Излизат заедно, веселят се. Той се влюбва. Създава илюзия, че чувствата са реципрочни. Тя обаче има приятел. Приятел, който има жена и дете. И обещава многократно да ги остави заради нея. Все не го прави. Тримата обядват и Ленард, за да избегне неудобството и да затвърди нормалността, се пренася в имагинерното пространство и лековато поднася, че има приятелка, визирайки Сандра.

Вдъхновен от повестта на Достоевски „Бели нощи“, филмът пресъздава сложността на душата, измъчвана от вътрешни противоречия, борби, несгоди. Борбата на човека срещу самотата чрез средствата на любовта. Екранизацията на Грей не е първата, а самият брой е впечатляващ. Адаптации са представени от Лукино Висконти, Робер Бресон, Пол Вечиали. Няколко индийски режисьори, сред които Манмохан Десай, Шивам Наир, Санджай Бансали, Рази Мухамед, също създават свои версии. През 2018 се появява и интерпретация от Мексико – Алехандро Сугич.

Актьорите в „Two Lovers” са внимателно подбрани, а тяхната игра е трудно разпознаваема като такава. Всеки е бил тях. Достоверността на представеното е неоспорима. Хоакин Финикс прави ролята на уязвимия, депресивен и емоционално неуравновесен не само правдива, а и позволява на зрителя да преживее неговата мъка, да му стане некомфортно. Гуинет Полтроу пък с такава неподправеност представя обсебената, живееща в илюзия и тъпчеща се с дрога Мишел, че все едно самата тя е такава. Изабела Роселини пък с финес представя майката, която всеки се страхува да има. Винеса Шоу също е безупречна в ролята на Сандра, макар с пренебрегнат и недоразвит потенциал образ. Музиката към филма синхронизира на съдържанието. Предава чрез ноти онези емоции, изказани с думи и действие.

Ленард, страдащ от биполярно разстройство, получава в живота си две срещи отговарящи на раздвоеността му. Сандра – кротка и приятна, с потенциала за идеална съпруга. Мишел – дива, непредсказуема и нестабилна, с потенциала да всее още повече хаос в живота му. Изборът му, разбира се, е продиктуван от инстинктите му. Произхождащ от еврейско семейство, в което традициите са свети, героят е разкъсван между две свои желания – да бъде примерен син, следващ традицията, и да бъде свободен и дързък.

Едно изследване на вътрешните демони и борбата с тях, на безсилието срещу маниите и обсесиите. На устрема на тревожната душа да намери спокойствие и утеха, разбиране. За неудобствата и коварността на любовта.