Формата на любовта 

DON’T WASTE WATER 

Искам да говоря за това. И ще го направя. Първо ще си налея чаша вода. Налейте си и вие. Но най-напред да ви разкажа ли за него. Ще ви разкажа. Случи се наскоро. По целия свят. Не за първи път. Човекът въображение се завърна, за да ни потопи в мътните води на Студената война, където ни гмурва в красива и необичайна история за любов. До думата въображение в синонимния речник стои закрепено името негово. Гийермо дел Торо. Майсторът на съвременната приказка. Героят на нашето време, който успява да превърне всяка своя идея в неповторим красив визуален шедьовър. Думите са излишни. Така както и героите в последния му филм показват. „Формата на водата” успя да отнесе де що може и що не може в най-престижните филмови фестивали. И с право. (Не и според Рекс Рийд, но той живее в паралелна реалност, където режисьор е Бенисио дел Торо от Испания). 

Сценарият – докосващ и провокиращ. Виртуозно играе с класически мотиви (красавицата и звяра и малката русалка). И разказва съвременната версия за самотния неразбран, търсещ взаимност човек. Тъжната история на малката русалка, която губи гласа си, за да последва любовта, е представена през тихата драма на малка жена, загубила по странен начин (загатнат във филма) гласа си, и извървяваща обратния път към океана. Историята на звяра, който отново благодарение на любовта намира път към щастието и живота, тук е не по-малко изненадващо оригинална – откиването на любовта се случва без вътрешна драма, безрезервно и всеотдайно. Конфликтът е с външния свят. Провокацията към зрителя е голяма. Той трябва да събере двата образа на отхвърлени, отчуждени и самотни същества в едно, за да разбере формата на водата. Идеална селекция на и синхрон между актьорския състав. Нежното и в същото време остро, дори алиенично лице на Сали Хоукинс с детински очи сякаш е липсващата половина на Дъг Джоунс. Майкъл Шанън пък със своето чудовищно изражение не се нуждае от странични ефекти, за да изиграе поверената му роля. Във всеки миг, в който се появява, екранът се напуква. Октавия Спенсър пък добавя необходимия шеговит тон. Ричард Дженкинс и Майкъл Щулбърг са безупречни. Визуалните ефекти довършват останалото. Все още се чудя дали всичко това не е истина. 

Тишина. Нямата чистачка Илайза. Няма и любов. Но е някак влюбена. Скромна, обича филмите. Живее рутинно. Бунтар по душа – винаги закъснява. Човешките страсти не са й далечни. Прекарва времето си в компанията на своя съсед художник. И двамата самотни, но заедно – не. Връзката прилича на такава между баща и дъщеря. Историите им не са разгърнати. Тя – осиротяла. Той, опитващ се да се припечели от изкуство. Прекарват заедно времето си в гледане на филми. 

Действието се развива на фона на Студената война. И едва ли има по-удачен период, в който да е ситуиран сюжетът. Мистерията около тайните проекти, развивани в двата Полюса, създават онази хладна и респектираща атмосфера, необходима, за да изкристализира чистотата на истинската любов, неподвластна на нищо. Интересен избор на период – обикновено филмите, засегнали важен исторически контекст, следват и сюжетната линия на периода. Не и тук. Съвсем възможно е филмът да има и политически прочит, но нямам намерение да тръгна по този път. В една подземна лаборатория в Щатите изследват чрез изтезание едно чудато същество. То живее във водата. Не владее човешки език, издава звуци, но разбира хората. На външен вид – получовек, полуриба. Отвътре – някак с душа и емоции. 

Чувствителната и емпатична Илайза открива съществото и бива привлечена от него. Думи не им трябват, за да се разбират. Достатъчни са скришом донесените яйца. Яйцата не само формално ги сближават, те ги изразяват. Символиката е друг елемент, който прави филма истинско завършено произведение без излишни елементи. Езикът на символите е многопластов, всеобхватен и обвързващ. Интересен и сполучлив избор на яйцето за свързващ елемент. Символ на живота, на женствеността и на мъжеството едновременно.Тук са средството, с което Илайза изразява не само своята загриженост и намерение да спечели доверието му. Белият цвят – съвършенството и чистотата. Те са и начин да изяви себе си и индивидуалните си потребности – да бъде чуда, видяна, да общува на своя език. Езикът на знаците. 

Истинският звяр, облечен във власт, зареден с енергията на омразата и готов да умре, но да изпълни всяка заповед, трябва да предпази съществото от руснаците. Начинът е един – като го убие. Привежда в изпълнение заповедта. С наслада очаква да изпълни убийството. Защото... се страхува от него. Защото не може да обича. Защото не познава формата на водата. Плануваното убийство довежда до планувано спасение. Илайза се впуска в спасителна мисия, а на помощ идват приятелите й, както и двойният агент д-р Хофщетлър. 

Основният елемент – водата - е представен в няколко превъплъщения. В началото белязва статичното, човешкото, изкуственото и ограниченото й състояние във ваната. Постепенно преминава плавно към естествената й стихийна форма – дъжд и в последствие безграничността в океана, където само морските създания могат да оцелеят. Водата е животът, водата е любовта. Действието започва със сцена във ваната, символ на малкия свят на самотния човек и завършва с потъване във водите на океана. Героинята получава хриле от своя бог и постепенно се отървава от земните си атрибути. Само, който може да изпита любов, може да разбере каква е формата на водата. Формата на водата – това е любовта. Копнежът на всяко същество да даде и да получи взаимност се разлива по света, няма форма, няма контури, няма ограничения. 

Контрастът при любовните сцени не остава незабележим. От една страна, е плътското и сурово сношение между Стрикланд и съпругата му, която е ала степфордски роботизиран неодушевен предмет. От другата, е невинното, прочувственото и духовно отдаване между Илайза и човека риба. 

„Красавицата и звярът” в магичен вариант. Едва ли ако историята беше създадена от друг режисьор, резултатът би бил толкова привличащ и завладяващ. Материализираната любов между човек и друго същество изглежда и звучи някак отблъскващо. Но не и тук. Тук нежността, невиността и искреността премахват тези детайли. И това в огромна степен се дължи в майсторския начин, по който е създадено съществото. То излъчва човешко. За разлика от истинското чудовище във филма. 

 „Малката русалка” – в магичен вариант. Доброволната и несъзнателна трансформация на човек в друго същество, благодарение на любовта, от която има нужда, за да осмисли живота си. Чрез образа на лишената от глас жена проблемът за думите добива нов нюанс. Оказва се, че човек, използвайки думите, не може да постигне щастието и любовта. Думите служат, за да изразят или разочарованието от ежедневието и живота, или за да служат на злото. Логосът се оказва излишен. 

Филмът се излива като река. Спокойно течаща. И чиста. Мелодична.

Ето. Разказах (ви) накратко. Гийермо дел Торо наистина е бог. Богът на приказките. Онези, ужасяващи, объркващи, провокиращи, многозначни и загадъчни в посланието и смисъла си. Човекът, който знае каква е силата на мълчанието. Приятно търсене на формата на водата.